Награди за победителите и участниците в конкурса „Завръщане към корените“

Награди за победителите и участниците в конкурса „Завръщане към корените“

На 31-ви май 2018 г. в Културния център бяха връчени наградите на победителите в конкурса „Завръщане към корените“ (Родовата памет е жива!). Той бе обявен от Съюза на тракийските дружества в България и Тракийския научен институт и насочен към децата потомци на бежанците от Беломорска и Одринска Тракия и Мала Азия. Участниците трябваше да напишат есе или разказ на тема „Завръщане към корените“ (Родовата памет е жива!), като бяха разделени на три възрастови групи. Оказа се, че от училищата в  Харманли има най-много участници, а повечето отличени творби бяха за децата от нашето училище ОУ „Иван Вазов“. Голямата награда за учениците от І до ІV клас спечели Георги Панчев от ІІІа клас. Малкият потомък на бежанци прочете пред всички своето емоционално есе. Специални награди получиха Михаил Делчев и Преслав Димитров отново от ІІІа клас. Във втората възрастова група специална награда извоюваха Божидар Саръбоюков от VІІ а клас и Антон Антонов от Vа клас.

Освен отличените обаче всички деца получиха книжки за награда от Община Харманли и Тракийското дружество в града ни. В началото на церемонията децата от ІІІа с класен ръководител Стефка Грозева изпяха песента за Капитан Петко войвода, с която колективно  се бяха включили в конкурса. Затова те също получиха книжка. Грамоти за съпричастност към конкурса получиха консултантите на децата, учители и директори на училищата в града.

 

         

Ето и наградените творби:

ГОЛЯМАТА НАГРАДА В ПЪРВА ВЪЗРАСТОВА ГРУПА – ГЕОРГИ ПАНЧЕВ

По действителен случай. Разказ за съдбата на баба Елена и дядо Стамат, Прокудени от земите край Комотини, Беломорска Тракия /Съчанли/ и преселили се в село Ефрем, Община Маджарово

Автор: ГЕОРГИ КРАСИМИРОВ ПАНЧЕВ

3 „А“ КЛАС, ОУ „ИВАН ВАЗОВ“,  ГРАД ХАРМАНЛИ, ОБЛАСТ ХАСКОВО

КЛАСЕН РЪКОВОДИТЕЛ: СТЕФКА ГРОЗЕВА

Консултанти: Дарина Стаматова – родител

РАЗКАЗВАЙ МИ, ДЯДО, СЛУШАМ ТЕ…  

Разказвай ми, дядо, слушам те, историята на моите предци. Нарамили кръста съдбовен, с тежката  си орис на ръце, по неволя, немили недраги, по прашни пътеки да се лутат, прогонени от родните си домове. Бродили са, дядо, казваш  по планини, дерета и ничии земи… вървели … и с усти пресъхнали,   молитвите си  към Бога отправяли те.

Тръгнала с потока от съдби човешки и твоята баба, с бебе невръстно и  своите три по-големи чеда, да търсят утеха в нова земя. В бохчата сложила е само комат  от хляба, стомната с вода. Малкото  кандилце взела, и иконата –  опора в тежката съдба.

На тръгване  камъче от двора тя прибрала, увила го в кърпичка една – едно наследство тъй безценно, за вечни времена.   Сили нямала да се обърне, дома си за последно в далечината да съзре. Сълзи, тежки сълзи обливали невестинското й лице.

Лутали се, казваш, дядо,  по пътеки дълги и безкрайни.  Не знаели  за новото си утре. Какво ще им предложи таз съдба?!

В страх и  ужас  по пътищата кални,  срещали са много дни, гората нощем ги обгръщала  в прегръдката на майчица добра. А наоколо врагът жесток посичал, на смърт невинни  хорицата е обричал. Реката от кърви все по – червена била – граница между живота и смъртта. Душмани зли ги следвали   обезумели, тършували сред урви, избивали  наред. Вятърът разнасял викове предсмъртни. Бащи от гняв тресат се! Стенания! Майките пищят!

Успяла баба пролука да намери в една скала…Скрили се с дядото и своите чеда. И таз каменна дупка  за нея  била Рая, спасение от душманската беда.

Тогаз обаче  бебето неволно заревало. Гладно, жадно … усетило сякаш на ближните   страха. Тогава казваш, дядо, баща му с длан покрил  невинната  детска уста …плачът да спре, на врага да ги не издаде…да  не  превърне Рая в костница на другите деца. А врагът тъй близо бил, настървен и озверял … готов да посича със своя ятаган. Тишина и ужас! Молитва и надежда!

Таз тишина обаче си имала цена …не издържала без въздух невръстната детска душа… и полетяла в прегръдката на смъртта.

От тогаз  таз  майка свята  спряла да  говори, ужасът сковал и  нейната уста. Тихо, мълком и заради другите чеда обаче, продължила по пътя към неизвестността.

След дни на мъки по пътищата прашни, в едно селце на българска земя, разтворила жената отново скъсаната си бохча.

„Тук ще е новата ни стряха!“ – решила  тя и поставила кандилото насред пръстта. Запретнали с мъжа си те ръкави, за чедата си подслон да изградят. Калта забърквали със сълзи, споявали от камъните  дом.  След време там кандилото отново затрептяло, огрявало със светлина малката одая. Икона няма! Образът на Бог навеки там остана, в   оназ скала студена –  за детската душа последен дом. Дар от  майчицата изтерзана за своята невръстна дъщеря.

Не чули  в село нивга гласа на бежанката. Не отронила дума до сетния си час. Само забрадката й черна на  главата, сякаш разказвала и то без слова, за мъката огромна в сърцето, на една скърбяща за детето си жена. Не минало много време, тежка болест покосила  я …. Един ден вятърът отнесъл   и нейната съдба…

Отлетяла  душата на бежанката …Навярно   върнала  се е отново при скалата, там …при своята дъщеря.

 

….Подай ми камъчето, дядо, в кърпичката свито то  стои, както сложила го баба, на тръгване от родните земи. Този камък е светиня! Ще го пазя аз доде съм жив и  чрез него ще разкажа  на своите деца,  историята за съдбата тежка, бежанска.

*****************************************************************************************************************************************

          СПЕЦИАЛНА НАГРАДА – МИХАИЛ ДЕЛЧЕВ

  Разказ в разказа-два рода живи чрез паметта на техните наследници

Казвам се Михаил и съм ученик в трети  клас . Роден съм в малко, но красиво градче, което  в своята петвековна история пази легендите за Вълкашин и Гергана, за кервани и пътници, за един мост, по който минава и просякът и господарят ,за писани каруци и шарени черги, везани ризи и момински накити…Днес тези съкровища представляват интерес за малко хора, но аз с трепет ги разглеждам при посещение в местния Исторически музей  и все повече и повече нараства любопитството ми-какви са били хората строили Гърбавия мост и Кервансарая, дали ръцете на жените поставяли бод подир бод приличат на ръцете на мама…

И макар днес, моят роден град  да е известен с други неща, интересът към миналото ме кара да мисля върху въпроси, чийто отговор е очевиден-какво е майката за всеки човек  и какво представлява родът?

Може ли човек да бъде щастлив без родина?

Наскоро се случи да попитам какво означава човек да бъде бежанец-защо хората бягат от родината си и къде отиват да търсят своята нова Родина?

И когато преди няколко дена нашата класна ръководителка ни публикува обява за конкурс, на мен много ми се прииска да участвам в него. Но, преди това трябваше да направя проучване, дали имаме  в нашия род бежанци.

Става дума за онези българи, останали извън териториите на свободното отечество, които на няколко вълни боси, с деца на ръце тръгват по дългия път на спасението, устремени към своите братя в България.  Своето бъдеще те виждат единствено възможно, ако успеят да преминат заветната гранична бразда.

И тръгват по дългия път. Майки остават без децата си, жени стават вдовици, деца остават без майки- сираци. Родовете се разпръсват , а какво е човек без род-дърво без корен! Несравнима с всички загуби за мен е загубата на родината, защото тя е онази земя, която има най-синьото небе, най-красивите планини, най-сладкия хляб и най-звучния език…

Мислех си всичко това и бях щастлив, че живея тук където съм се родил, където е бащиния дом и семейството ми, близките и спомените на моя все още кратък живот. Търсейки информация стигнах до селата откъдето са тръгнали моите баби и дядовци по майчина и бащина линия-едните от с. Долни Главанак , а другите от с. Елена и с. Лешниково. Разбрах ,че съм наследник на трудолюбиви и честни, достойни и  горди българи.  А това означава много – това ме задължава да бъда достоен техен наследник!

И тъкмо се бях примирил,  че няма да мога да участвам в конкурса, когато съдбата ми направи подарък. От много отдавна имам приятелка, която е много по- голяма от мен, но е много добра, приветлива, щура. С нея често си говорим и когато  в разговор с нея  споделих ,че не мога да участвам в предстоящ конкурс  ,защото нямам в рода си бежанец от Тракия, тя възкликна – аз съм потомка на бежанци, ще ти разкажа за своите предци! И така се получи разказ в разказа-моя и на Дарина за нашите родове. Ето и нейният разказ.

„Родът ми по майчина линия носи фамилията Божинови  и е от село Сачанли Беломорска Тракия. Днес неговите наследници живеят в село Ефрем, където са се установили част от останалите живи сачанлийци през 1913г. ,заедно с бежанци от още няколко тракийски села. Прабаба ми е разказвала на майка ми , а тя на мен, че напущайки Сачанли, тяхното семейство е било с пет деца, като най- малкото е било пеленаче – момче. Заедно с други семейства, подгонени от турците те изминали целия път от Сачанли през Дедеагач до Маджарово – „кървавият път“, за няколко дена. В  Армаганската  долина -„долината на смъртта“от около 800 души сачанлийци  сто човека намерили смъртта си от турския боздуган, а тридесет били пленени  и след дълги изтезания били откарани в Ивайловград. Достигайки да Маджарово бежанците изживели поредния ужас -избили са голяма част от тях, като не били пощадени  и пеленачетата .

…..И Арда потекла кървава…

В този път на спасението, семейството на прабаба губи своето едногодишно момченце.,защото плачело неутешимо. Ужасени и обезумели от страх, че ще бъдат разкрити и убити всички, спрели  плача му насила и …

Заселили се в днешното село Ефрем, наред с бежанци от други села, но и до днес ги наричат сачанлийците.

Животът полека-лека потръгнал. Продължили да се занимават с животновъдство, както в изгубеното Сачанли. Построили си домове, отгледали челяд.

Останал им болезненият спомен за Сачанли, за който напомня носията предаваща се от поколение на поколение, както и песните„Злато льо, бяла българко”, „Баш калугерка да стана”, „Исоко льо плонино „ и др., които се пеят винаги на родовите срещи, които са ежегодни през месец май.

Питали са ме, дали се гордея, че съм потомка на българи -бежанци от Тракия? Да, горда съм, че съм наследила от предците си безкористна любов към родината си!

И имам една мечта, която не е само моя, а и на моята прабаба – да посетя олтара на моя род – Сачанли.”

Един от известните българи с родови корени от Сачанли е проф.Делчо Порязов, известен икономист. Сигурно има и други българи от национална, но и от световна величина, чрез които Сачанли ще остане живо….Завинаги!

Консултант:г-жа Денка Ангелова                             ученик: Михаил Йорданов Делчев

    /учител по-история и цивилизация/                  трети „А” клас, ОУ”Иван Вазов”

                                                                                              гр.Харманли

                                   Кл. ръководител: СтефкаГеоргиева    

******************************************************************************************************************************************************      СПЕЦИАЛНА НАГРАДА – ПРЕСЛАВ ДИМИТРОВ

Завръщане към корените

 

Покрай игри, учене и спорт не се бях замислял за по-далечните си роднини. Поводът да се обърна към моите прародители за информация е конкурсът, в който исках да участвам и аз.

Бях чувал в разговорите на семейството си думата ,,тракийци“. Според прадядо ми началото на рода ни е от Беломорска Тракия. А дядо ми разказа история свързана с бягството им от турците, които са ги преследвали. Когото сварвали в селото го посичали, добитъка избивали, а къщата и покъщнината изпепелявали. Всички били изплашени до смърт да не ги заловят.

Баба Стана, бабата на дядо, също е бягала, за да се спаси заедно със семейството си от турския боздуган. Криели се в гората през деня, а вечер вървели на път за България, за да търсят спасение. Най-малката й сестра е била пеленаче и плачела много силно. Оставили я  в гората, за да не бъдат разкрити.

На първите сто крачки, въпреки страха, цялото семейство се върнало да вземе бебето. Продължили  пътя всички заедно. Били гладни, жадни и почти без сили, но всички се радвали на решението, което взели.

Минали границата. Заселили се в България в с. Лясковец. Мъката не свършвала, но с общи усилия си построили дом и с много труд стъпили на краката си.

Бебето, което не изоставили, пораснало и станало чудна хубавица. Всички ергени я заглеждали и много идвали да й искат ръката, но тя си избрала най-личния между тях. Създали семейство и доживели до дълбоки старини.

Всичко това ми звучи приключенски и по-скоро интересно, но ми дава повод да се гордея, че в моето семейство има герои, които са били смели и не са се предавали. За тях честта, българската земя и вярата са били на първо място, а не парите.

Поклон пред паметта на всички тракийци, дали живота си за свободата ни и оставили костите  си далеч от родината си!

Аз съм горд потомък на тракийски род от Беломорска Тракия!

 

Автор: Преслав  Димитров  Димитров

3 „А“ КЛАС, ОУ „ИВАН ВАЗОВ“,  ГРАД ХАРМАНЛИ, ОБЛАСТ ХАСКОВО

КЛАСЕН РЪКОВОДИТЕЛ: СТЕФКА ГРОЗЕВА

Консултант: дядо Петър

************************************************************************************************************

ІІ ВЪЗРАДСТОВА ГРУПА – СПЕЦИАЛНА НАГРАДА  АНТОН АНТОНОВ

ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ КОРЕНИТЕ

За мен е много важно да познавам историята на моя род. Животът на предците ми по някакъв начин е свързан и с моя, защото те са моите корени.

Бях много малък, когато  баба Елена ме заведе за пръв път в с. Ефрем. Показа ми къщата, в която тя е живяла със своите родители. Разказа ми за моя род по бащина линия.

Оказва се, че нейната баба и дядо идват от Северна Гърция. Те са потомци на онези малоазийски българи, които по стечение на историческите събития се заселват да живеят в с. Ефрем.

Нейният дядо Тенчо е роден в Коджабунар, а баба Мария –  в Дедеагач. И сега ще ви разкажа за пътя, който е трябвало да изминат те и още хиляди българи, за да стигнат до България и село Ефрем.

На 10 – 11 септември 1913 година в Дедеагач потърсват спасение около дванадесет хиляди български бежанци. Гръцките окупационни власти ги настаняват в казармите край града.

На 19 септември 1913 година градът е предаден на гюмюрджинските турци. Или градът е предаден на тези, от които бежанците бягат.

След като превземат Дедеагач, турците извикват кметовете на българските села и ги предупреждават в петнайсетдневен срок да намерят начин да си идат в България.

От Дедеагач на Бяло море започва и трудният път, който трябва да изминат, за да намерят спасение. Пред тракийските бежанци има два изхода – или да тръгнат пеш, съпровождани от башибозуци и войници, или по море. Но независимо кой път ще поемат, рискът да загубят живота си бил голям.

Голяма част от роднините и приятелите  на дядо Тенчо събират най-необходимото и тръгват пеш. Седем дни те се борят с лошите метеорологични условия, в следствие на което губят живота си много деца и старци. Много пъти бежанците попадали в засада, защото пътят минавал през гъсто населен с турци район.

На 4-ти октомври колоната от бежанци стига до Маджарово. В тази котловина се извършват най-масовите убийства на бежанци. Малката река се задръства от труповете и дни наред тече кървава.

Дядо Тенчо и баба Мария губят много роднини и приятели. Самите те избират за себе си да дойдат в България по море. Тръгват към село Ефрем, за да се съберат с останалите  живи роднини. До края на живота си те живеят с надежда, че ще се върнат по родните земи, но това така и не се случва.

Това, което ми разказа моята баба, ме накара да се замисля с колко трудности е изпълнен човешкият живот. Историческите събития могат да разпръснат рода, но представителите му от различни поколения пазят жива връзката със своите предци чрез родовата памет. Наученото от баба Елена някога ще разкажа и на своите деца, за да се гордеят и те като мен с нашия род – рода Кючукови.

В съчинението са използвани спомени на наследниците на рода Кючукови (на моята баба Елена Господинова, която има и записки, направени в рода ни по разказите на нейните баба и дядо Тенчо и Мария). Конкретизацията на датите е направена благодарение на информацията в книгата „Историята на село Ефрем“ – Г. Янков.

Антон Руменов Антонов

5.а клас, ОУ „Иван Вазов“, гр. Харманли

учител по БЕЛ: Диана Петрова

 

*************************************************************************************************************

 СПЕЦИАЛНА НАГРАДА – БОЖИДАР САРЪБОЮКОВ

  Родовата памет е жива

Всички казват, че съм луда глава. Е, не съм от онези, които по цял ден седят над учебниците и не се разделят с компютъра. Спортувам, трудно ми е да стоя на едно място, обичам приключенията. Когато бях в V клас, за часа по литература ни дадоха да напишем домашна на тема „Историята на моя род“. Така  разбрах, че в нашия род е имало хора с авантюристичен дух – също като моя! Научих и това, че родът ни е бежански и е преживял много премеждия.

В детството си моята прабаба Пена е живяла в Ташкеси, а прадядо ми – Ангел Иванов Спиров – в село Йеникьой. Тези села днес са на турска територия в Мала Азия.

Не е била лека съдбата на българите, които живеели в този край. Веднъж турци изнасилили момиче от рода ни, което живеело в същото село. По-големият брат на дядо Ангел – Иван, баща му – Спиро Иванов, неговият брат и други мъже от рода не се поколебали да отмъстят – убили турчина, който изнасилил момичето. Това се е случило през 1914 г. – времето, когато българите били принудени да избягат от родните си места заради гоненията на турците. Но нашето семейство е имало и друга причина. Всички били наясно, че ще бъдат преследвани заради убийството на турчина. Затова набързо събрали багажа в една каруца и тръгнали към България. Тогава прадядо Ангел е бил около 8-годишен. Когато стигнали Босфора, турците ги причакали и арестували мъжете, а прабаба и дядо Ангел успели да преминат. В България те първо се установили в село Странджево, а после заживели в село Долно Черковище.

Бащата на дядо Ангел – Спиро, брат му и по-големия син  на  Спиро – Иван, били осъдени на 10 години затвор. По-възрастните умрели там, но прачичо Иван има интересна съдба. В затвора попаднал в една килия с най-големия разбойник в Турция, който бил с доживотна присъда и бил в много тежко състояние. Един ден казал на чичо, че скоро ще умре и му обяснил къде е скрил съкровище. Оказало се, че скъпоценностите били под дърво на около два километра от село Йеникьой, където живеел преди.

След като присъдата изтекла, прачичо бил изгонен от Турция и той пристигнал в България при брат си  – прадядо Ангел. Разказал му за съкровището и предложил да отидат двамата да видят дали  историята е вярна. Но дядо Ангел му отвърнал, че докато е бил в затвора, се е оженил за баба Пена, която също била бежанка от село Ташкеси. Те имали пет деца и той не можел да ги остави, трябвало да остане да се грижи за тях.

Тогава чичо тръгнал сам към село Йеникьой. Преминал трудно границата, защото били годините около  Втората световна война и границата се охранявала  по-сериозно.

Когато пристигнал на мястото, на което предполагал, че е заровено съкровището, видял, че от едната страна са построени кошари, а от другата имало път. Тогава той отишъл при пастирите и им казал, че си търси работа. Така се надявал да огледа мястото. Много често ходел при кучетата, за да може да го опознаят и да не го лаят..

Една вечер, когато всички заспали, решил да види какво има там. Разровил шумата и открил някакъв капак. Вдигнал го, запалил факла и влезнал в някакво подземие. Тогава видял блясъка на скъпоценности, сложени в кошове и сандъци. Напълнил няколко дисаги със злато и отново замаскирал мястото.

На другия ден се сбогувал с пастирите и тръгнал към България. На връщане подкупвал със злато митничарите, за да премине границата. Когато се върнал в село, казал на дядо, че всичко е истина. Купил си в долно Черковище къща, земи и много животни, дал злато и на баба и дядо.

След две години решил пак да отиде. Отново подкупил митничарите, за да премине границата. Стигнал в селото, но този път купил кошарите с животните в тях. Така нямало да го притеснява никой, когато слиза в подземието. Купил и един керван камили, с които стигнал до Истанбул. Там чичо Иван купил кораб, натоварил в него всичкото съкровище и багаж и заминал за Канада.

След време пратил писмо на прабаба и прадядо, в което разказал къде се намира и как живее в Канада. Разказал им, че се е оженил, че има  къща и е баща на две момиченца.

Но по време на комунизма писмата спрели и оттогава никой не знае каква е съдбата на прачичо Иван.

Тази история чух от моя баща Петко Иванов Саръбоюков, който често е карал баба си и дядо си да му я разказват, когато е бил малък. Тя му се е струвала като приказка, затова я  помни и до днес.

 

Божидар Петков Саръбоюков,

7.а клас; ОУ „Иван Вазов“, гр. Харманли

учител по БЕЛ: Диана Петрова